Вие сте бил кмет на Несебър в един от ключовите моменти в развитието на града, а именно приемането му в списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО. Но преди да ни разкажете за това, нека ви върна още малко по-назад във времето, когато дойдохте за първи път в Несебър. Какво представляваше тогава градът?

До средата на миналия век Несебър беше една тъжна хубост. До този период той беше извънредно изостанал, една дълбока провинция, която в миналото даже са използвали за изолирането на политически неудобни личности. Паметниците му бяха почти скрити от стари постройки, рухнали сгради и руини, портите почти не бяха изявени, от дясната страна на портата беше стопанският двор на ТКЗС, от лявата страна няколко сгради, кланница и т.н. Една от хубавите църкви Пантократор също беше обримчена със стари жилищни сгради, голямата Стара митрополия на десния й корпус имаше стара сграда, която трябваше да се разчисти по-нататък. Алитургетос, също една хубава църква почти беше закрита от турска баня и някакви стопански бараки. Тази изложба, която вие сега готвите "Носталгия по Стария град" ни навява същите чувства и настроения за хубост и малко тъга. Доста голяма тъга!



Вписването на цял един град в списъка на ЮНЕСКО за световното културно наследство е дълъг и сложен процес. Разкажете ни как започна всичко?

Трябва да се върнем към далечната 1956 г. когато на 18 юли е прието постановление на Министерския съвет, което обявява Стария град за архитектурно-археологически резерват и е поставен под специален режим на изграждане и развитие. Минали са няколко години докато се раздвижи цялата машина от допълнителни нормативни документи, но към края на 1958 година и началото на 1960 година започват сериозни и доста мащабни проучвателни, реставраторски и много други дейности в Стария град. И след близо 27 години тази дейност доведе до момента да предявим претенции, да искаме нашия град да бъде признат като световна ценност.

Чия беше инициативата?

Малко трудно е да персонализирам личност и бих изразил мнение, че това е по-колективна инициатива. Желанието на местните дейци в Музея, на ръководството на града щастливо бяха съчетани със становището и на окръга и най-вече според мен категоричнно съчетан с оценката и мнението на такива институции като националния исторически музей, националния институт за паметниците на културата. В края на краищата и самата държава, в лицето на Министерството на вътрешните работи, ще спомена едно име - зам. мин. Мария Захариева, която отговаряше за нашето представителство и нашето взаимодействие с ЮНЕСКО - именно тези институти и хората, които са работили в тях са инициаторите. Не мога да спомена само едно име, да кажа само ние или само тези институти.

От друга страна искам да подчертая голямата роля и големите трудности, които изпитваха ръководителите на този град тогава, защото на техните плещи лягаха много тежки задачи - да очуждаваш жилища, да събаряш сгради. Това костваше на ръководството и на гражданите много. Не винаги се е оценявала напълно ролята на ръководителите, на кметовете на град Несебър. Да работиш в този град, да го доведеш, така да се каже, до световна известност - това трябва да се оцени.

Това е град-музей, но освен паметници този град има и жители. Как бе прието вписването от местните жители?

Населението по принцип го прие със задоволство, с гордост и самочувствие. По-скоро най-емоционално бе за ръководството и музейните работници. Но населението го прие добре като считаше, че заслужено получава това признание и че го очаква нещо още по-добро.

С какви отговорности дойде този нов статут. Трябваше ли да се спазват нови изисквания и правила?

Мисля, че няма да сгреша, ако кажа, че отговорностите бяха по-големи, но те не се различаваха много от това, което изискваше постановлението и от това, което ние трябваше да спазваме до тази дата. Сега се завишиха двойно - в смисъл за по-голяма прецизност, за по-голяма отговорност вече пред света и световните институции. Затова с приеманерто на Несебър в списъка за световното културно наследство, след това и до днес бяха извършени доста сериозни неща в града. Например цялостно се укрепиха неговите брегове, с което се закрепи града, както и много паметници около него. Освен това с по-голямо качество, с по-голям финес се експонираха паметниците на културата. За първи път в този период се направи осветление на крепостните стени, на църквите и други паметници. Оформи се входната страна на града с парковата среда, подобри се чистотата и порядъка. Разбира се на този етап имаше още много, което да се желае, но до голяма степен и гражданстовото и стопанските и други дейци вече бяха започнали да се съобразяват с това изискване и да пазят достойнството на България и на нашия град.

А какво се случи с тези къщи, които не отговаряха на изискванията за облика на града?

Още през 60-те години започна една инициатива да се почиства градът от всичко неугледно. Примерно църквата Пантократор, за която споменах, около нея бяха отчуждени всички сгради, къщи, така и Старата Митрополия, така и портите, стопанският двор ТСКЗ се изнесе, сградите бяха съборени, направиха се археологически разкопки и т.н. Малко преди моето кметуване, градът беше единствен от градовете с такава големина напълно канализиран, Старият град беше елкабелизиран - по това време дори Старият Пловдив не беше елкабелизиран. Това си спомням.

До ден днешен съществува едно негласно разделение между стария и новия град. В какво се изразяваше това разделение преди и според вас съществува ли и до днес?

Аз мисля, че не трябва да даваме такава голяма тежест на това положение, защото то действително съществуваше, но не в такава форма, която да предизвиква деление между Стария и Новия град. Имаше го по много причини. Новият град възникна през 20-те години, тогава тука бяха лозя, ниви. Хората от Стария град с някакво по-голямо самочувствие, с някаква аристократичност наричаха живущите в Новия град „селяни”. Но това всичко бе с един такъв гротесков характер и нямаше сериозни неща. Известна ревност в хората от Стария град предизвикваше това, че трябваше постепенно да се изместват ръководните функции и сгради в Новия град, защото трябваше да се развиват и модернизират. Строителството на училището, започнахме го в Стария град, но се оказа, че има находки там и трябваше да го преместим в новата част на града. Хората от Стария град много болезнено го преживяха, тогава бях кмет на град Несебър. Мисля имаше периоди, когато се сменаха мненията на хората от Стария град за Новия и от Новия за Стария. Понякога в Стария град имаше повече туристи, в новия по-малко, след това имаше периоди, в които тия места се разменяха. Така или иначе мисля, че градът е един и всички обичат и уважават своя цялостен и един Несебър.

В навечерието на този толкова важен за града празник - четвърт век от вписването на Несебър в списъка на ЮНЕСКО, какво бихте пожелали на ръководството и на своите съграждани?

Искам да бъда правилно разбран. През последните няколко години, по много сериозни, обективни фактори, Несебър отново започна да става малко тъжен. Изчезна красотата на неговите плажове и дюни с това огромно застрояване. Старият град с многото сергии и павилиони, където паметниците на културата някакси не стоят така достойно. Мисля, че много трудно може да се реши този въпрос. Но вярвам и пожелавам на сегашното ръководство на града да има волята да се преборват да се намали това въздействие. И твърдо вярвам,че град Несебър ще остане в списъците на ЮНЕСКО във вековете. Това зависи от всички нас - и от ръководството и от гражданите. Гражданите също имат много голямо задължение. На тях бих казал това - както обичат своя град и разчитат на определени доходи от него, нека да бъдат така добри да полагат всички усилия да не се допуща рушене, неспазване на порядъка, на чистотата.

...........................................................
ВАСИЛ КИРОВ- ПОЧЕТНИЯТ ГРАЖДАНИН НА ОБЩИНА НЕСЕБЪР

От: 16-Май-2005

Автор: Красимир Косев

Най-успешният и дългогодишен кмет на Несебър- Васил Киров ще бъде удостоен със званието”Почетен гражданин на община Несебър”. Човекът с душа на философ и дарба на художник направи за Несебър и общината това,с което всички преди и след него не могат да се похвалят.
Посмъртно със същото звание ще бъде удостоен и обичаният актьор Георги Джубрилов.

Рядко се случва човек да бъде оценен приживе, там където е живял и работил,защото според българската традиция, с него освен обективната оценка, вървят злобата и омразата.Тях ги носи посредствеността и нищетата,грандоманията и липсата на обективни критерии за преценка.Особено когато човек е с няколко пръста или с педи над сивия поток,който обикновено парадира и се пъчи с чужди възможности и заслуги.

Васил Киров е от малкото ръководители на Несебър,които запазиха достойнството си и преминаха през прехода с тихата си усмивка,независимо от болката,която дребни душици се опитаха да му причинят.От него трижди се отрекоха дори такива,които той направи хора,политици и ръководители.Такива,които днес се греят на отразената от него светлина....

Кметът,както всички го знаят,ръководи Несебър и общината в сложно и преломно време.Първият му мандат –от 1962 до 1966 година е свързан с началните стъпки на туристичиския комплекс „Слънчев бряг”.Следващите –от 1981 до 1990 – с развитието и утвръждаването на община Несебър като водеща туристическа дестинация, с благоустрояването на нейните съставни селища ,с включването на Несебър в списъка на Световното културно наследство ва ЮНЕСКО през 1983 година.

През тези години,независимо от различни по вид трудности,Несебър се отвори към Европа и стана визитна картичка на България пред света. За да се даде изключително висока оценка за дейността на кмета Васил Киров е достатъчно да посочим неговата грижа за старинния Несебър и Слънчев бряг.Той отлично оценяваше благодатната симбиоза между тях и като отличен диригент ръководеше сложния оркестър между древното и съвременното.

Заедно с незабравимата и всеотдайна Жана Чимбулева,пазеше като очите си стария град и изгради един от най-добрите исторически музеи и експозиции в страната. Впечатляваща беше подкрепата му за читалищата и културата,образованието ,здравеопазването,за местния вестник ,за спорта.Успяваше да намери време за всеки и за всичко.Беше ръководител със замах,но уважаваше чуждото мнение,излъчваше доверие и приятелство,никога не се възгордя.

В буквалния смисъл на думата Васил Киров се бореше за местното самоуправление,за развитието на всички селища в общината – често за сметка на противоречия с партийни и държавни величия,но не изкриви гръбнак пред никого. Затова сегашното признание,дошло след 15 години на осмисляне дейността на този достоен човек ,е само позлатената обвивка на това,което Васил Киров е бил винаги за Несебър – от най-почетните му граждани !А може би е и индулгенция за нечии гузни съвести,които винаги са страдали от късогледство....

Честито,бай Василе, и дано това звание увеличи още повече твоят оптимизъм,да изтрие част от горчивината,с която те дариха измислени политици и набедени ръководители! Бъди ни жив и здрав,защото има на какво още много да ни научиш!