ЕПОПЕЯ НА ЗАБРАВЕНИТЕ

ТРАГИЧНАТА СЪДБА НА ЕДНА ГЕРОИЧНА ФАМИЛИЯ

На 27 октомври 2008 г. в село Равда,община Несебър почина на преклонна възраст известната на по-възрастното поколение София Атанасова Никлева – Свиркова. С нейната кончина си от този свят си отиде единствената живя дъщеря на героя на село Куфалово Атанас Никлев. Тя се е родила непосредствено след смъртта на юначния си баща на 15 август 1913 г. От първите дни на своя живот до довеждането й в България София Свиркова преживява всички ужаси и страдания, на които са подложени жената и децата на Атанас Никлев, като активен участник в освободителното движение на македонските българи.

Атанас Никлев е един от първите дейци на ВМОРО в голямото село Горно Куфалово. Човек с високи морални качества, преданост към делото и неустрашимост скоро е определен за десетар и войвода на селската чета. С нея той участва в Илинденското въстание включително и в епичното сражение на ениджевардарските въстаници на Гъндач планина.

След въстанието селската чета е принудена да отбива честите нападения на андартските чети, в едно от които т. нар. „войници на Христа”, начело с капитан Никифорос сполучват да опожарят няколко къщи, да избият впрегатния допитък и да отведат в плен четири маловръстни деца. Това е единствения и последен успех на гръцката въоръжена пропаганда в трите най-богати вардарски села – Горно, Средно и Долно Куфалово. От тук нататък те ще търпят поражения и ще заобикалят тези крепости на ВМОРО бранени смело от местните селски чети.

След Хуриета по време на обезоръжителната акция Атанас Никлев е хвърлен в солунския затвор Йеде куле, където го заварва Балканската война. След излизането му от затвора той веднага се заема с попълването състава на своята чета, за да подпомогне освобождаването на родния край от петвековния поробител. По призива на Главния щаб на българската армия и ЦК на ВМОРО той и неговите другари се включват в Македоно-Одринското опълчение и вземат участие в отблъскването на турския десант на Галиполския полуостров. Когато става ясно, че България губи позиции в Македония, тъй като е допуснала тази исконна българска земя да бъде „освобождавана” от гърци и сърби, Никлев незабавно се връща в Ениджевардарско и се заема с организирането на нова съпротива.

Особено тежко става положението на българското население след Междусъюзническата война, катастрофална за българската общност извън пределите на Царство България. То е подложено на нечуван терор, което прави живота на българите непоносим. Всичко прогресивно е преследвано или пропъдено от родните краища, а хиляди българи са хвърлени в затворите или интернирани в егейските острови. При тези условия въпреки блокадите и гъстата мрежа от гръцки секретни постове Атанас Никлев намира начин да се промъкне в селата за да се среща със стари бойни другари, бивши ръководители и куриери на ВМОРО.

През една лятня нащ на 1913 г. след тайно съвещание със съмишлениците му в Куфалово, Никлев е проследен и предаден на гръцките военно-административни власти. Рано призори къщата е обградена от стражари и андарти, но на поканата да се предаде той отговаря със стрелба. Куршумите му не отиват напразно, а повалят дузина от по-самонадеяните нападатели. Изпаднали в безизходица враговете довеждат за прикритие по-малкия му брат Иван и успяват да се доближат и да го ранят. Макар и ранен войводата не губи самообладание, изскача от убежището си, хвърля бомба по джандарите и андартите и с натъкнат нож се втурва в щикова атака. Паликарите побягват панически и се разпиляват по околните дворове и градини. Успял да разкъса огнения обръч, но изгубил много кръв, Никлев се принуждава да се укрие в една сламена купчина в края на селото. Когато усеща, че силите му го напущат и може да изгуби съзнание и да попадне жив в ръцете на врага, той изпива отровата, пазена за всеки случай в пеша на курката му и слага край на живота си.

Часове след смъртта на героя гърците не смеят да наближат до мястото, където се е укрил, преди да е пристигнало военно подкрепление от Енидже Вардар и нови тълпи андарти. Едва след това те претърсват предпазливо наоколо, но намират само безжизненото му тяло.
Така загива за свободата на родния край куфаловския герой Атанас Никлев, изпълнявайки до край клетвата дадена пред ВМОРО.

Гръцките военно-административни власти, смутени от героичното държане на този „архикомитаджис” арестуват и затварят в полицейския участък жена му Магда въпреки напредналата й бременност. Пускат я след два дена когато виждат, че ще ражда. Излизайки от ареста измъчената жена се заема да погребе загиналия си съпруг. Властите обаче забраняват Никлев да бъде погребан в селските гробища и да бъде опят от свещеник . С помощта на смелата му сестра Мара Башлиева тялото му е натоварено на ръчна количка и с големи усилия пренесено на Куфаловския рид, където го заравят в безименен гроб. Един ден след това на бял свят се появява и последното му чедо София.

Зареждат се дни, месеци и години на нищета, тормоз и страдания. Останалата без всякаква подкрепа Магда Никлева се разболява тежко и скоро умира. С отглеждането на малката София се заема нейната леля Мара Башлиева. Тя идва в България с голямата си челяд, но взема със себе си и нея. Останалите деца на Атанас Никлев остават в Куфалово. Като синове на голям враг на Кралство Гърция обаче те са подложени на голям тормоз от властите и от настанените тук прошвиги, което ги принуждава да напуснат родното гнездо. Най-големият от тях Никола се оженва в село Чоаларе, където прибира и по-малкия си брат Нистор, а сестра им Траянка (Тана) се омъжва за Григор Байоков от същото село, с когото създават голямо семейство.

Следват тежки години на изпитания, но това не разколебава българският им дух, което ги прави автоматично врагове на новите владетели на Егейска Македония. Така една нощ Нистор е арестуван и подложен на тежки инквизиции. Дълги години лежи в различни гръцки затвори и въпреки мъченията и побоищата заявява, че е българин и ще си умре като българин. Преместен е в най-страшния затвор на остров Крит. Там е намерен от германските парашутисти да виси заедно с други македонски българи на греда с главата на долу с ръце завързани за краката. След продължително лечение Нистор оживява, но остава до края на живота си сакат.

През 1944 г. идва в България при сестра си София, която вече се е омъжила в с. Равда за Васил Свирков, бежанец от Карьотица, Ениджевардарско. Въпреки увещанията да остане да живее тук, той е неумолим и през 1945 г. се връща в Гърция. Заловен отново от гръцките власти повторно е хвърлен в затвора, където лежи още девет години. В резултат на нечовешките мъчения изпада в умопомрачение. Сметнат за мъртъв той е изхвърлен в една септична яма извън затвора. Там е намерен случайно от играещи си наоколо деца. Идва на себе си в болницата, където е лекуван без да знаят, че е българин. След лечението се връща в Чоаларе за да умре самотен с разбито семейство.

Печално завършва живота си и Никола, най-големият син на Атанас Никлев. Една нощ през 1945 г. той е грабнат от дома му и откаран в с. Постол (дн.Пела). Заедно с още десетина по-изявени българи от околните села са сполетяни от нещастната участ на сто и тримата граждани на Енидже Вардар, които на 15 септември 1944 г. са избити по изключително зверски начин. Кървавата вакханалия е извършена от главорезите на „Тагма асфалия” командвана от германския фелдфебел Шуберт и шайката на половник Г. Пулос, които са си сътрудничали. Вината на тези хора била, че са се записали в клуба на Българския червен кръст в Солун по време на българското военно присъствие в Беломорието. С това те имали куража да декларират открито, че се чувстват българи. Кървавата вендета в Енидже Вардар се е повтаряла переодично и през следващите години в селищата с българско население.

През 1945 г. в един кладенец близо до село Чоаларе изплават девет подпухнали трупа на удавени хора. В двама от тях жената на Никола Никлев разпознава своя съпруг и брат си. Когато ги изваждат от водата всички виждат, че първо са били заклани, след това горени и накрая хвърлени в кладенеца със завързани с бодлив тел ръце.

По-щастлива е съдбата на най-малката дъщеря на Атанас Никлев София Атанасова Свиркова, която живя до дълбока старост в село Равда, предавайки добродетелите наследени от своя баща на своите потомци. За нас, които я познавахме и помним с благоговение, тя беше живата връзка с онова драматично за българската общност в Егейска Македония време, когато заради българското име загиваха хиляди хора.